Въпросът за вярата е толкова стар, колкото и самата наука, религия, философия. Мнозина са се занимавали, занимават се и сега – богослови, теолози, психолози, гносеолози и пр. Ние го изнасяме затова, тъй като днес безпътицата, що цари из всички области на човешката мисъл се е отразила и може би най-много върху разбиранията на вярата, когато пълното диференциране на науката доведе до едно трагично противоречие с вярата, за която не остана място в науката, а в религията се замени с книжна догма. Нужно е едно по-ново изяснение по-ново съпоставяне със знанието, нова преоценка на тоя стар въпрос, от чието разрешение и примирение с науката зависи посоката на новия градеж на културата. А излишно е да се повтаря, че всички ние живеем в епоха на съзиждане, пресъздаване на ценности и преоценка на старите. Та на всички се пада дял да ги творим и тъй да вземем страна в живота.
Какво разрешение дава съвременната философия? – Биологичният интуитивизъм или философията на трептящия живот, непосредственият опит премахват коренното различие между вяра и знание, като ги настаняват на едно общо еволюционно гледище. Вярата и знанието по този начин стоят на една и съща плоскост. Тя не е вече религиозна догма, абстракция или дейност на сърцето, както се мислеше, но в акта на вярата са дейни всички наши психически способности, които засягат критериите на мисленето и границите на човешкото знание, открива възможност за една свръхсетивна реалност, за чието съществуване няма друго доказателство, освен вярата и нейната сигурност. Вярата е предугаждане на знанието, един опит по пътя към него и обратно, натрупани знания минават във вяра или чиста преживелица с абсолютна сигурност.
Истинските познания, които имаме могат да бъдат от субективен и обективен характер. Когато една истинна почива на субективни данни, тогава имаме вяра. Като такива данни могат да се вземат непосредствената преживелица, интуицията, някое естетическо или религиозно чувство, вярата в безсмъртието, Бог, свободата и пр. Всички тия познания не могат да се докажат обективно с нашата логична способност, нито с фактите на нашите сетива. Затова вярата е ирационална, алогична, чиято сигурност превишава сигурността на външните фактически и формално логични доказателства,
Знания ще имаме тогава когато данните, свидетелствата почиват на обективни данни. Мерило за обективност ще бъде нашата логична способност и нашите 5 сетива: според това ще имаме емпирични и рационални знания.
Значи привидното различие, противоречието между вяра и знание се корени върху това основно противоположение субект-обект и от непознаването на тези два мира, или ще отречем единия или другия (вярата или знанието).
Ho факт е, че днес науката не познава така добре субективната, психична природа на човека. Човекът, със своя вътрешен психичен мир, не е станал още обект на наука Психология, доколкото имаме днес, не отива по-далеч от психологията на усещането и възприятието. Та затова не можем така рязко и лесно да разграничим обективната от субективната истина. Това са само условности на човешкия ограничен ум. Те като че ли се преливат и вървят успоредно.
Животът в своя бърз трепет изпреварва с хиляди години науката и не ще е чудно ако кажем, че много истини, които днес „живеем" и се смятат за субективни, след време стават обекти на науката. И навярно голям дял от съждения, които сега смятаме за обективни истини, ще се окажат с течение на времето неистини.
Нима знанието на съда в „Братя Карамазови", който имаше в ръце всички „обективни данни" за виновността на Димитрий, след време не пропада, а вярата на Алюша, който няма никакви „обективни данни" за невинността на своя брат, освен вярата в доброто на хората и любовта му към тях, респективно неговия брат, преминава в знание, тъй като съдът узнава след време истината. Къде е истината? В ония външни сплитания на обстоятелствата ли, или оная вътрешна психологическа връзка на нещата? Какво странно преплитане на вяра и знание!
Няма знание, в което да няма вяра и вяра, в която да няма знание. Те са два полюса на човешкия стремеж да търси и отговори на оня безпокоен въпрос защо? къде съм? къде отивам? Що ме заобикаля? Дали човек ще вярва или знае, не е важно, но той трябва да успокои, задоволи оня копнеж на познание – тревожния дух на човека. Както теорията на ,,електроните" и разни философски системи успокояват знаещия, учения, така и вярата в Бог, безсмъртие, добро, успокояват вярващия.
Как се откриват вратите на вярата в науката и каква е тя в нея? Ние определяме науката като система от достатъчно обосновани факти. Но тя е и достатъчно скромна за да признае, че не може да владее (няма тая физическа възможност) цялата оная система от отношения, в и чрез която фактът съществува. Един факт е свързан и е в отношение на взаимно проникване с цялата вселена, с всичко онова, което е видимо и невидимо, известно и неизвестно.
За разкриване на фактите, за нуждите и обясненията си, за да се попълнят фактите тъй, че да се мислят в една непрекъсната и безпротиворечива верига, из която да могат да се извлекат, науките прибягват до хипотези, върху които градят теории. Хипотезата, следователно е едно мисловно построение, предназначено да замести неизвестните, недадени факти – тя съдържа един елемент на вяра. За науката е невъзможно да избегне хипотезата като помощно и методично средство и ето защо научните истини, въпреки че не се отрича тяхната истинност и важност, до известна степен имат условен характер, важат винаги с едно ,,ако". В хипотезата значи има ,,вяра" която е наполовина вярвана. В нея има едно ,,да" и едно „не" в различна степен. Ако се появи нов факт, хипотезата пада. Хипотезата е нещо недоказано, без свидетелство по условие, средство за знание – полека-лека. Чрез хипотезата ние превземаме вярата в областта на знанието, докато най-сетне съвсем я заместим със знание, което е цел. Това е идеалната цел на науката.
Тъй, учените в своя стремеж към познание са отивали в краен материализъм или интелектуализъм, като са отричали духовното начало, или са го превърнали в абстракция, (теория): така са преградили пътя за по-нататъшно знание, спирайки се само на видимия факт.
Богословите и теолозите пък са превърнали вярата от чиста преживелица в една книжна догма, което се изравнява вече с религиозните вярвания и суеверия.
Тъй че, ако не отиваме по далеч от буквата на това, което се е казвало за богословите и учените и ако спрем върху същността на това, което те правят, неволно бихме помислили че първите са пробили под реалността на живота дълбок тунел от космологически, теологически и тем подобни доказателства, вторите са прехвърлили над нея изящен мост от натрупани факти и понятия, а кипящият живот протича между тия два изкуствени пътя без да се допира нито до единия, нито до другия.
Да видим тогава, какво ще ни каже оня жив непосредствен опит на вярата и живото знание. Дали науката, така откъсната от вярата, може всецяло да o6ърне нашия живот? Дали може да задоволи всички потребности на ума и сърцето, да помогне на нашето усъвършенствуване? До къде са нейните граници и дали в нашето верую трябва да има хипотези и теории?
„Докато съществуват теории и хипотези и хората се ръководят от тях, светът няма да прокопса", казва един съвременен мъдрец. Вярата е основа на живота, какво значи?
Човек вярва преди да знае, защото той живее преди всичко. Никой не се съмнява в собственото си битие. Усъмниш ли се в собствения си живот, значи да сложиш преграда на живота, да приемеш смъртта, а това е неестествено, всеки бяга от смъртта. Да вярваш в оня живот, що протича в теб, то е да знаеш, че ти си част от вечността, че ти си безсмъртен. Вярата е, значи, един първичен непосредствен факт в нашия живот, от който изхождат всички други факти.
Тя съставя най-съществената потребност на нашия вътрешен духовен живот и е така неразделна от него, както без дишането е невъзможен нашият телесен живот. Да имаш вяра в себе си, значи да си намерил оная велика възможност на Доброто, да вярваш в Бога – оная велика Разумност в Космоса, която бди и ръководи съдбата на човека и всичко живо.
Вяра в злото не може да се каже, по скоро съмнявам се в злото.
Всяка непредубедена чиста душа, незаразена от отровата на съвременния атеизъм, има едно естествено знание, че злото е преходно, крайно, най-малката възможност на добро и че доброто винаги побеждава. Откъде идва тая вяра? – Казват, че тя е дар Божий. И наистина всички ний сме отломки от онова Добро, Красота, Истина и колкото и слабо блестяща да е тая отломка, искра от Вечния Огън, все пак блещука в нас и в моменти на страдание вдъхва ни вяра, че някой бди над нас, че няма вечно да ни остави в тия страдания, влива кураж да вървим из своя път. А тъй като със своя ум не можем да обгърнем тая безкрайност, това единство, не можем да я докажем, затова в нас е вложен един вътрешен стремеж да се слеем с нея, да я величаем, да вярваме, че тя съществува.
Велик дар е това, земний човече, пази го дълбоко в съкровищницата на своята душа, в твоята светая светих!
Вярата предполага идеал и то висок идеал. Който няма идеал, няма и вяра – вярата произтича от идеала. А що е идеал? – Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа, накъдето се насочват усилията на личността и тия на цялото. Идеалът съдържа винаги нещо, надхвърлящо човешките постижения в дадено време, затова трябва да му вярваш, за да можеш да го реализираш.
Началното движение на вярата е в сърцето. Велико сърце се изисква за вярващия. Върхът на вярата е в духа – сила за Велика жертва, за един приет идеал. Всеки има сърце, значи всеки има вяра, защото в него се корени един подсъзнателен стремеж към развитие; а като такъв стремеж тя е неизкоренима от човешкото сърце, присъща на всички; затова я намираме и в безверника. Дали човек ще вярва в Бога, в безсмъртието, в „категорическия императив" на Кант, в „електроните" на „Айнщайновото единно начало", в ,,индивидуалната психична регресия" на Фройд, не е важно. Колкото и да се мъчат атеистите да прокудят вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е неугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без нея.
Вярата е положителен, цялостен принцип. Съдържа едно ,,да'', една ясност и категоричност, едно творческо начало. Само тогава човек може да каже, че е тръгнал из своя нагорен път по собствена воля, с едно свещено утвърждение, с едно „поемане". Тя се крие в дълбините на нашия дух и там трябва да се търси. Тя не е в ония външни понятия, формули, факти, схеми и абстракции, но дълбоко се крие в оная жива преживелица на нашия вътрешен опит. Забележете, тя е опит и то най-конкретно-индивидуално-психичен опит. Затова ù приписват самобитност и първичност.
Възразяват, че на вярата липсват ясност, обоснования, свидетелства. Или, доколкото ги има, те не са достояние на другите, а са само на вярващия (субективни). Човек като субект има нещо по-друго, отколкото човек като обект. Условието за яснотата на вярата и нейната чистота се заключава не във външните наслоения от знания, не в богатствата на разнообразни сведения, но в характера на вътрешния духовен живот и силата на вярата е в особеното усилие на самостоятелния психичен акт. Обективната вяра представлява вяра в църковния религиозен авторитет, вяра в традицията – опита на другите: вярата тогава е догма. Повтаряме, чистата вяра няма нужда от доказателства, защото е чиста преживелица. Тя е светла, ясна, абсолютна. Развитието ù се състои в това, не да я докажеш, изясниш, но да я запазиш чиста в своята реакция с външния опит.
Днес хората имат странно разбиране за понятието опитност, върху която почива вярата.
Да си опитен, значи да познаваш злото в света. Да си изгубил вяра в доброто и доверието на хората. Познанието като че ли се състои да съзреш погрешките на хората, техните компромиси, лутания, а да вярваш в доброто и хората, то е за „неопитните", наивните, „вярващите". Смешно, но това е днешното разбиране за вярата. Каква повърхност и невежество! Та точно това е липса на опитност. Опитност – значи да влезеш в калта и сух, чист да излезеш от нея. Да познаеш злото и да запазиш вяра в доброто, в безсмъртието, в Бога. Да виждаш погрешките на хората, но не да се занимаваш с тяхната ръжда, но да коригираш своите.
Опитност, че вечно си бил и вечно ще бъдеш, че слънце грее на човешкия небосвод и до ще време, когато неговите благодатни лъчи ще огряват и разпръснат черните облаци, що са надвиснали над главите ни и ще стопят замръзналото в лед човечество.
У. Джеймс, един съвременен американски психолог, в своето главно съчинение „Многообразие на религиозния опит" се стреми да разшири и то твърде научно понятието опит, като включва в него и опита на религиозните преживявания на гениите и мистиците.
Вярващият, в оня чист смисъл на думата, има възможност повече да знае, отколкото знаещият да вярва. Истинската вяра не изключва научното знание, само че тя го разширява и зад факта, както казва енциклопедическия речник – вярата е знание за божественото. Тя не поставя граници на видимо и невидимо, неузнаваеми ,,bing an sicdt" и узнаваеми, противоречия на обективния ум, не казва ,,не мога", но „мога". Не ограничава, не разделя целокупния живот на ум, чувство, воля, но го поставя в един пълен хармоничен живот, не прави изрезки от жизнената еволюционна действителност, а се вживява във всичко живо и тъй обгръща безкрайността в себе си. Оттук нейния обемащ, обединяващ характер, неизчерпаем източник на сили и живи познания. Но знание, в основата на което няма вяра е хипотеза, може да мине в безверие, скептицизъм оттук песимизъм в живота, безсмислие.
Само знанието води към диференциране на живота, без да има възможността да синтезира, а това води към полузнание, което смело казвам, е по-опасно от свещената простота. В това знание на вярата творчеството на индивида повече принася, отколкото опита на другите и обективните данни. Апостол Павел казва: „Знание ли е – ще изчезне, защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме, но когато дойде съвършенството, тогаз това, което е отчасти, ще се прекрати".
Всички ръководители, светли личности във възхождането на човечеството са хора на вярата. При нея няма идеал едно, а действителност – друго. Действителността е издигната до висотата на небето, небето – реализирано, слято с низината на живота. Оттук тая сила във вярата – може да те спаси, изцери, възкреси за вечен живот, докато знанието може да те самозапази в борбата за живот, да те култивира, да те издигне до обществено положение, кариера, да те възгордее, но само в твоя път на духовно възземане, придобиване собствени ценности, няма ни една стъпка напред.
Субективните данни на непосредствения опит трябва да се запазят в знанието; само тогава знаещият мисли със свой ум, има опитности, добити по собствен път. Те са творчески двигатели, които дават оная синтеза, единство на субект-обект.
Днес знанията нямат истинска оценка. Ний виждаме хора, които едвам мъкнат своя живот под тежестта на претрупани факти, които не знаят как да пласират и употребят. А неупотребените знания са товар. Те са един плюс, но откъснати от вярата, съдържат възможност да станат един остър меч, който знае само да дига шум и руши. Но тоя плюс не е още насъщност за човека. Затова, достатъчно е да се яви пред „знаещия" някой по-знаещ, с по-силен ум, силна диалектика, да разбие знанията на другия, да внесе завист към по-знаещия и слабост в собствените му сили. Единият ще се възгордее – „знанието възгордява" казва писанието, а в другия се явява завист. Когато вярващият, който вярва в една висша Разумност, от него няма по-силен, нито по-слаб, не внася слабост в собствените си сили, защото вярва във възможността, че и той може да знае, нито завист в другия, но той раздава от своята сила и светлина. Той няма да сравнява себе си с другите. Да сравняваш себе с другите, значи да изхождащ не от себе си, а от нещо чуждо, външно, наслоено, а във всеки човек има една несравняема ценност, несравняемо добро и от него трябва да се изхожда. Да се сравняват в степен могат само количествените неща, материалните. Знанията могат да имат количествена стойност. Вярата е качество на духа – духовното не се сравнява, но оценява, а тая оценка е само една – добро. Да сравняваш своето знание със знанието на другия, значи да приемеш борба, съревнование; или да победиш, или да те победят. Затова там се явява спорът. Правото принадлежи на по-„знаещия", който има повече доказателства. Знанията в съвременния смисъл на думата, почиват повече на утилитарните ни нужди в живота, развиват се и се приспособяват в борбата за живот, както и всички други органи на живия организъм. Вярата е духовен принцип, който се издига над нашето биологично същество с неговите инстинкти за самозапазване и пр. Във вярващите няма борба, съревнование, (но доверие, любов), защото не се поставят на една линия, на едно ниво. Така че, вярата носи утвърждение, помирение между частите на цялото.
Ако всички вярват, всички са силни, няма степени, но силни във вярата. Ще имаме индивидуалност в пътя към Идеала и единомислие, единство в идеала. Всеки ще работи по собствен път в името на един всеобщ идеал.
От тая последна характеристика на вярата ний виждаме, че тя е творчески принцип. Човек с вяра е взел вече едно творческо, обновяващо участие в живота, той е намерил своето място и е един скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен.
Като съпоставям знанието с вярата не искам да кажа че те не са еднакво равноценни в живота. Не, съвсем не това искаме ний. Но въпросът е да запазят своето място в живота на индивида и социетета и, доколкото могат, да се допълнят. Само така би се създала всеобемна наука, която обгръща целия живот на човека и която ний наричаме окултна наука. Вяра винаги ще има, както и знание. Различието е само методологично, но същността не е в метода. Те са страни на нашия живот и няма противоречие между тях.
Няма по-голяма и опасна болест от равнодушието във вярата. На всеки се пада дял да разреши сам това противоречие и тръгне из своя път.
Трябва да се изтъкне още едно. Вярата е самоцел, а не средство, както мисли официалната наука. Знанията трябва да достигнат до вяра. Те са средство значи, но както средствата, така и великата цел на знанието са равноценни. Вярата като средство е хипотеза – предположение. А това е само скица, приготовление.
Добродетелите са знания, възвестяваха древните. Този култ е остарял. Ний трябва да вярваме, не защото трябва да знаем, а защото това е наша насъщност, вътрешен смисъл на живота.
И тъй, вяра ни трябва! Ний трябва да я възобновим, запазим. С нея ще родим новия живот, ще създадем свой мироглед, ще ни укрепи с вдъхновение да вървим по своя път, да черпим сила за велика жертва. Затова е нужно велико сърце, светъл ум, добра воля. Без тия условия тя е мъртва догма, пред която е по за предпочитане научния атеизъм, поне чист от заблуждения и религиозни суеверия.
Животът е най ценното нещо и ний трябва да правим това благо. Човек живее преди да мисли, а който живее, трябва да вярва преди да знае, защото животът е вечен.
Ний ще заменим изречението на старите рационалисти: „Когито ерго сум" с изречението „Кредо ерго сум" (вярвам следователно съм, съществувам).
В тоя смисъл Фехнер, освен добър учен, но и твърде религиозно-мистична натура, сравнява вярата с едно море, което носи разума на вълните си. Оня, който ослепен от тоя разум не вижда тъмната стихия над него и поради това я отрича, прилича на някой, който се е заловил с ведро да изплисква морето. Неговите усилия са напразни – каквото изплисква навън, през въздуха се връща обратно в морето.
